Времето, което е сега, е специално, защото е портал, който ни свързва с Дома, с вечността, с информация, която свободно получаваме и можем да споделяме. Време, в което, ако решим можем да освободим всичко ненужно от нас. Дата като 29 февруари ни показва, че невидимо видни неща можем да почувстваме, ако сме готови за това. И тъй като огъня на трансформацията, който протича в мен искам да спре да се усеща като болка ще споделя нещо, което енергията на Душата ми има като информация и знам ли, може би това би било полезно за някой от вас.
Всяка току що родена душа диша светлина, но досега на тялото и до цялата лепкава маса отвън, дим и мръсотия, която я залива, я замъглява и я кара да се страхува да бъде такава, каквато е. Да забрави. Страхът за собственото и тяло я кара да бъде другаде, не тук и сега. И само личността на това бебешко тяло е способна да го задържи на тази земя. Само любовта, която тази негова душа интегрира в тялото от вечността е способна да осветява и показва пътя. Има един момент, в който душата му решава да остане въпреки тъмнината и този момент зависи от хората, от мястото, където детето е родено. И всички те заедно създават атмосфера (декор), които да го водят в този му човешки престой. Това, което можеш да направиш, за да го накараш да почувства Дома, тук на тази Земя, е да му говориш за любовта. За любовта, с която е дошло, заради, която е тук и за любовта отвъд, но да му кажеш, че в тяло тя е много по-силна. И че във всяко предизквикателство, с което се сближава му разкрива несъвършенство, което е нужно да се трансформира в светлина. И тази светлина ще бликне щом му отдаде цялата си любов. И когато говориш на бебе по такъв начин ти запазваш вибрацията му от вечността много висока, но тук. И то бебето ще привлича любовта, където и да е. Да то ще живее неговия живот, но водено от своята лична мисия, без да натрупва нечии чужди амбиции, неосъществени мечти в аурата си, няма да му се налага да коригира света. То живее в неговия подреден реален свят, и то материализира този негов свят тук сега. То и хиляди, милиони, милиарди души създават в този миг нова земя от светлина тук сега сред нас. Те са деца дошли да творят любовта в Дома.
Колко от вас сме ние?
Хора, помогнете, нека бъдем сърца на любовта, които знаят, че ние сме едно огромно мощно ядро светлина в реалността. Нашата реалност - моя, твоя, една е.
Коя е Земята?
Тя е - моята и твоя материализирана мечта.

Здравейте прекрасни! Нужна ми е подкрепа! На мен, да, предавам се, защото виждам, че гасна след отдадената светлина, не умея да я задържа в това тяло. Може би, ако предам това, което тече в момента ще се обединим, може би, който трябва ще прочете моето послание, което пиша в моите блогове едно и също, защото аудиторията ми е различна, от една страна и нещо лично от друга. За първи път ми се случва енергията, която моята Душа свързва с Божествения Аз Съм и личността ми да се слеят в едно в това тяло.За първи път ми се случва да направя маршрут по брега, различен от досегашния ми. Тръгнах по залез от пристанището към буните, привлече ме една гъста мъгла, която идваше от там. Гъст сив облак, непрогледен мрак. Сърцето ми бе свързано с нишка, която ме теглеше на някъде. Не беше в нищото. Следвах я неотклонно, докато преди Ред Хот Пица се изкачих нагоре към пантеона. Там, на плажа срещу това опожарено кръчме, не помня името му, ама, който е от Варна се сеща - след Мидената къща - тече мощна златна светлина. Точно там, приятелю усети я, мили мой. Прекрасно галещо чувство. И заизкачвах се нагоре към пантеона, всяка чакра вибрира по този маршрут напълно, максимално, не знам каква е точната дума. Движа се към паметника, гъста мъгла, само бялата светлина ме води, онази Божествена бяла светлина, която Е всичко, което Е. Движа се към паметника, а той е една мощна колона бяла светлина, хиляди дъги от кедровите насаждения, образуващи мандала около му се сливат с паметника, а той сияе и излъчва тази пречистваща светлина. Сливам се с нея, не чувствам нищо. В Единното цяло съм, свързана с Божествено в мен. Моята златна светлина се отдава към бялата и мъжкото и женското в тези енергии се обединява и разпръсква над града тази мощна пулсация. Просто искра, която засилва огъня във всеки от нас. Ще ти кажа и какво е движението на тази бяла светлина по алеите в парка, за да имаш шанса да ги усетиш лично. От пантеона в  посока летния театър тръгват два различни лъча. Единият слиза змиевидно зигзагообразно към Прородо-научния музей надолу към плажа, а вторият продължава покрай тенис корта към хотел Димят, през градинката с кривото дърво. Този път, който описвам е осеян от бялата светлина. Излезеш ли от морската остава само връзката с Енергията чрез сърцето. И вече пресечеш ли центъра и потеглиш към изходите на града, ако сам не поддържаш тази светлина чрез сърцето няма да чувстваш нищо. На път към къщи просто усещам как отдавам светлина на всичко, което Е около ми и чувствам как се разпадам и не умея да се вдигна и събера в тялото и така съм от много време. Липса на Его-то, пребиваване в безусловната любов. Болезнено е да носиш болката на другите в себе си. Но това съм избрала за своя мисия. И трябва да го споделя с вяра, че ще те вдъхновя да прекарваш повече време на тези специални места. Мили мой, това чувство изпитвах и лятото в София, преди Джулая, там златната светлина се излъчваше от паметника на Левски. През целият ми престой в столицата тялото ми вибрираше, а аз се забих в стерилната Арена Армеец заради любими банди. Пълен контраст....  Това е като инфо от архангел Метатрон, с който съм свързана и работя. Вярвам, че усещаш любовта ни. Прегръщам те, БлагоДаря, прости ми.