Много променлив е света точно сега. Винаги е бил такъв, но сега е видима промяната за часове. Изключително бърза е материализацията. В това време, обаче се материализират неща, които са извикани от тъмната страна на нашето същество. Напълно отсъства в тях спомена за това кои сме и какво правим тук. Напълно загубени в част извън нас сме, и тази част я припознаваме като наша, защото носи материални удобства и контролира една голяма част от обкръжаващите ни Души и се чувстваме като герои, защото изглеждаме като водачи. Водим слепци. И толкова явно тук липсва любовта, толкова силно заблудата в тяхните очи замъглява, че аз съм тази, която искам да им дам любовта, от която се нуждаят. Знам, че не мога да дам нещо, което не ми е поискано и това много боли. Тази болка изобщо не ме плаши. Говори ми колко много любов е нужно да канализирам около тези заспали души, за да може за миг да видят светлина и да осъзнаят, че има и Изгрев, не е само нощ, не съществува само тъмнина. И в този момент мога да бъда в радостта, в любовта, защото тъмнината и светлината във всеки от нас са толкова явно разграничени, че мога да я почувствам като плътна тъмнината, да стъпя на нея и да се рея в небесата. Никога не говоря директно, когато ситуацията е много зле. Съжалявам, такава съм. Предпочитам в красотата да уловиш любовта ми и в доверието си към мен да ме разбереш индиректно. А ти го умееш, аз зная.
И както сега може да се наслаждаваш на любовта в нематериалната форма, така можеш и да живееш в материалната форма, в която изживяваш наслада, която наслада, обаче постигаш за сметка на други хора и това да ти носи усещане за нещо прекрасно, съвършено и изумително. И то е такова, но е за сметка на други хора, които чувстват болка тъга.... И не е нужно да сте от една страна, от един град. Те връзките са невидими и безгранични. Замисли се - може ли нещо в този момент да ти отнеме радостта, усмивката, щастието? Ако може - значи си зависим от обстоятелствата и от другите. А можеш ли ти да подариш усмивка и да радваш околните просто така, защото така ти идва отвътре? Защото да си такъв, какъвто си ти е по-важно от всичко останало. Дори да изпитваш болка от гнева им, вместо любов, която да ти изпратят. Някой просто не знаят, че могат да обичат. Никога няма да напиша директно защо пиша тези редове, защото нещата са толкова дълбоки, че няма начин да ги разбереш, ако не си извън земята. В този момент просто събирам моите хора за подкрепа, те знаят кои са и къде са и знаят какво да правят. Няма нужда да им обяснявам. Как целя? Да заземя много светлина, много кристална светлина с променливи отенъци, които според мястото и нуждата променят цвета си и балансират. Защо го правя? Защото не понасям чувството в мен, в което някой се радва за сметка на някой, чиято радост отнема. Тука се вижда разграниченост, а в целостта, в която живеем, да си разграничен провокира сигнал, че е нужна подкрепа, за да се нормализират нещата. За да има баланс. Който не вярва в това ОК. При мен не стои въпросът в това в какво вярвам, когато правя нещо, защото просто съм дошла, за да чувствам нещата. И ако някой търси доказателство за това, ще го види, но няма да е на момента, ще бъде по-къно, когато нещата са балансирани и може да усети тази вълна на любов, за която пиша сега по-късно.
И така, нека просто знаем, че свободата се изразява в това ако искам да спя до 5 - да спя до пет, а не да стана в 3 и половина, щото трябва да направя еди какво. Свободата се изразява в това да мога да пребивавам в това тяло в синхрон, в чиито център винаги ще има тишина и тази тишина ще ме прави способна да чувствам всичко извън мен. Ще зная, че няма аз, защото всичко е едно. Аз съм само временно и когато го няма Аза пак ще е такова, каквото е, но ще бъде такова, защото съществуването ни един спрямо друг е синхронно и не отнемам на другия правото да чувства тази цялост. Всеки път, в който се замисляш къде искаш да си, какво искаш да направиш, значи не си ОК със себе си, не си свободен. Ако беше, щеше да го направиш. И най-често свободата я ограничаваме самите ние. Защото сме потънали в собствената си тъмнина и отказваме да видим изгрева, светлината в себе си. Ние сме всичко - има тъмни и светли места у нас. Колкото повече се отваряме към светлината, толкова повече обикваме тъмнината. Когато обикнем тъмнината тя ще се синхронизира с нас и ще се превърне в светлина, няма да има тъмнина. Разбираш ли колко често тъмнината ни ограничава нас самите. Самите ние отказваме да се променим. И тогава вредим на околните. Нужно ли е? Да никой няма да си признае, че е така, много ясно. Всички сме добри, обаче защо тогава някой не вършат добро? Ето заради това - заради тъмнината, която е в тях и когато е много тъмно и не виждаш изход започваш да се луташ и когато няма кой да ти помогне и да те изведе към твоето място правиш отчаяни опити да привлечеш внимание. Тогава се раждат всички тези груби изпълнения, които света наблюдава сега. И какво, ако просто им изпратим любов. Не на тях, защо трябва да е към някой определен обект. Нека просто облеем пространството, в което се намираме с нашето чувство на радост, на изобилие, на щастие.  Защото да се гневим е само искрата, която да разгори това дето трябва да изгори в любовта. Колко много още може да се каже и да се напише - всеки, който заговори ще е продължение. Поставих само темата, всеки е способен да я развие както го чувства. А дали чувства? Ето това е основната тема?

Когато поддържаш огънят горящ в теб в едно нестихващо чувство навярно чувстваш, че няма сила, която да го потуши. Дори, когато налееш вода го разгаряш повече. Дори искрите тъмнина го разгарят повече. Тогава не търсиш портали светлина в едно единствено място около теб, защото те са отворени в теб винаги. Когато си в златно-бяла светлина постоянно, ти се превръщаш в този портал светлина за другите. И какво, ако около теб е едно, а вътре в теб друго, не можеш ли да ги синхронизираш? Излей това чувство на тишина. Сякаш си в голяма локва вода, синьото около теб е толкова много, че виждаш в него всичко, което е в теб. Рисуваш във водата себе си. И сливаш с нея всичко, което е различно. Цветовете играят от лилаво през оранжево и червено и завършват в бяло. Ти виждаш само безкрайния син океан любов, символизиращ живота. Или живота, символизиращ водата. Или водата, символизираща любовта. Или себе си в основата на сътворението. Твоето сътворение? Сътворението като такова, от което си част... Игра на любов, лишена от ума. Чувстваш, че си в себе си и няма къде да отидеш, освен у дома. А Дома е в твоето Аз. Онова, забравило кое е физическото тяло и приемащо се за безплътна Енергия, общуваща със всичко, с което му е кеф да общува. А така разбираш, че си свързан с много други вселени. И колко любов ви обединява? Толкова, колкото позволиш. От теб зависи да повярваш в себе си и да тръгнеш в твоята посока, пък била и тя старата. Винаги можеш да се отбиеш в друга посока и да стигнеш там, до където сега не успяваше. От теб зависи. И от твоята вяра в любовта. Вярваш ли? Позволи. :)

Родих се в тяло, за да мога да чувствам любовта през очите на Бога, която той изпраща към всичко на тази планета. Избрах я, защото е безкрайно зелена и свежа и толкова много свежест дарява ни слънцето. Свети силно, колкото Бога. Родих се в място с безкрайни поляни, винаги бягах там, за да наблюдавам чисто от клони на дървета и далече от сгради слънцето. Все си представях брега на морето. Скалисти огромни пустини и безкрайна вода. Заживях на брега, за да съм близо до него - до слънцето. Когато много напече и ми стане непосилно да пребивавам край него се отправям към планината - и в нея пак търся поляна, където гледката със слънцето да е интимно чиста. Дори, когато отида в гората търся там между клоните него. Все него търся. Накрая разбрах, че в слънцето Бога откривам и той ми говори чрез него и неговите лъчи. Всеки търси Божествената искра, но колко от нас си признават не зная. Прекрасно е да се спреш в любовта на многото хора около теб и животинки и цветя, но през тях тайно надничаш ли, за да видиш Божествеността? Престанах отдавна да търся любовта от другите, когато намирам я в себе си чрез него. И мога да ти изпратя толкова много любов, че да видиш как светлината в мен поздравява светлината в теб. И има хора, чиято аура ми изпраща любовта си без да се фокусира във физическото ми тяло. И това толкова силно ме енергизира, сякаш Бога чрез тях ми се радва. И аз в светлината на хората намирам Божествеността и им се радвам и им служа и им помагам да изпълнят пътя си с любовта. И те ме намират в любовта. Аз в тях намирам светлина. Светлина и любов - думи толкова тривиални, така редовно употребявани лишени от въздух, от чувство. А те толкова вълшебни са сами по себе си....
Заради чувството родих се на тази планена, за да почувствам любовта на човека у мен. И той често жесток е, не я оценява, не я намира, не само това - по-често е способен да я отрича, само защото толкова сила се изисква, за да се къпеш в мекотата и, когато жестокия свят ще те завладее с тъмнината си. И какво, ако временно сянка има над мен, та нима моето собствено слънце не грее чрез мен? Нима има някой, освен мен способен да ме спре да излъчвам любовта. О, човече това е толкова сладко предизвикателство и въпреки това продължавам да търся кея и връзката с безкрайността чрез него. Защото в огромната локва вода виждам отражението на реалността от която дойдох.

Да напиша тази тема си е предизвикателство от една страна, но от друга да създам този блог е още по-голямо. А и вече сте съпричастни с моите търсения и мисията ми, така, че да си мълча не е алтернатива пред това да напиша моята гледна точка за любовта. Да, любими тя е, за да се чувства, но любими тя може и да не се чувства, може да се усеща и преживява и отвъд чувстването и отвъд консумацията - както искаш разбирай многомислието на думата, свободен си да вложиш тази енергия, която носиш, за да си я разтълкуваш. И нека да се спрем на начините по които всеки от нас реагира на любовта. Може би ти е готино да я получаваш, може би предпочиташ да я отдаваш, а може би просто да я оставяш да преминава  през  тялото ти като проводник на светлина. Нали си спомняш колко прекрасно ни беше, докато заземявахме златна светлина в морската градина, в "Станчовата алея".... колко много лъчи светлина обливаха плажа, колко бяла светлина излъчваше "Пантеона".  Колко много подробно описвах как по хоризонтала тече еди каква енергия и т.н и т.н. Докато се разхождам в морската и усещам любовта, която тече през мен понякога изпитвам и много болка, която ме кара да спра и просто да не мога да направя нищо друго освен да плача. Винаги, винаги има хора, които са с мен и стоят с мен, докато дойда на себе си. И аз съм безкрайно благодарна на тези мои случайни познати. Те са част от хората, които ми помагат, както вие да заземяваме любовта, да я чувстваме, да я наблюдаваме. Много ми е трудно да пиша за любовта, за нещо толкова силно преминаващо през мен, защото мога да ви докосна с енергията си, да ви прегърна и да ви кажа, че вие сте най-прекрасните светли създания в любовта. И така мили мои до сега заземявахме енергия в земята на морската  градина и всичко, което беше за пречистване и възобновяване се случи. И след като това вече е ОК, е ред да обърнем внимание на водата, която обира и носи всичко, което е в земята. Морето е най-прекрасното тюркоазено синьо в този момент и трябва да ви кажа, че то е такова заради любовта, която протича към земята и на която сме способни да отвръщаме като начините, които ви споделях преди време. И понеже всичко в морската буквално блести в светлина - растенията, алеите, хората, които са в нея, хората, които поддържат морската градина с труда си т.н и т.н. Всичко е толкова съвършено, че просто искаш да се излегнеш на тревичката и да се рееш в небесата без да ти пука какво имаш да правиш в този момент.  Обаче после се обърнах към морето и видях толкова много лодки в него и си спомних предишен живот, когато прекравах времето си в морето и ми залепна едно чувство на болка в стомаха, без да имам причина за това. Тогава се замислих, че между толкова много прераждания така много съм свикнала със смяната на телата, че толкова много земята е част от мен, че мога да разговарям с нея и да чувам всеки неин стон, докато водата в морето е толкова променлива, толкова непредвидима, толкова разливаща се, необхватна, безкрайна, каквато е само любовта. И ако мога да направя сравнение бих казала, че земята и любовта към нея се придобива с любовта към живота произтичащ от вечността и безстрашието от смъртта като приемане на част от един цикъл, докато морето (водата) е светлината,  към която всеки от нас се насочва по пътя си към вечността - самата любов. Всеки я търси много от нас са в нея без да го осъзнават, други предпочитат просто да я наблюдават, а трети са дошли в тяло, за да я канализират. И аз като една от тези, които канализират безусловната любов много силно усещам една невидима вертикална стена между морето и морската градина, невидима стена, която предпазва морето, но и също задържа много голяма част от любовта, която канализирахме далеч от него. И аз със способността си да прониквам в пространството по хоризонталата искам да помоля всеки от вас, който е ОК с каузата да сме проводници на любовта и да връщаме любовта, с която морето ни дарява, обратно към него да се свързва с моята енергия, когато се чувства релаксиран и заедно да усилваме този канал на любов. Нали си спомняте моят духовен водач Озара, чрез  който заедно създаваме едно общо енергийно поле в любов?
Спирам до тук, за да оставя на вас шанс да творите. Обичам ви и ви благодаря!

В този момент, това, което се случва е че огънят на трансформацията, който се разгоря отвори портала към вечността и тук навлязаоха много "деца"(души) от светлина. Конят, който съм аз бе разтоварен и освободен от този огън . И много хора във физическите си тела се изпълниха със светлина. Мен вече ме няма, има стотици частици от мен, стотици искри пътуващи в своята посока с огъня и светлината в тях. И както стърнището се разгаря само с клечка кибрит, така и вие може да запалите светлината във вас само с една искра. И линията по която се движи от коренната чакра нагоре към сърцето и третото око е направляема само от силата на любовта ви, мили деца. Деца от светлина. Бъдете водени от тази енергия по пътя си, защото тя сега гори много мощно и, за да бъде балансирана е нужнод а се трансформира от вас ежеминутно. Как? Като сте в любов...Почувствай ме, няма друг начин да разбереш посланието. Благодаря, че си тук! Заедно сме!

Как сте прекрасни? Дойде време, в което да споделим златната светлина в нашата морска градина. Растенията са окъпани в нея, както в пролетна утрин по Гергьовден, нали се сещаш - росна трева, която блести в светлина. Една такава приказна гледка дето е нереално красива. И нямам думи, които да ти предам в този момент, освен да се насладиш на това, което Е. Което случихме! :) Благодаря ти, любими!

Понякога слизам с вибрацията си надолу в нивата. Търся моите хора, които вече ги няма. Искам да ги обичам, да ги видя, да си прекараме усмихнато време. Знаеш ли любими - виждам единствено мене. Вървя като призрак в ниските астрални нива и няма никой, който да позная от този живот, който вече е в друг негов свят. Мои вдъхновители, който са ме накарали да тръгна към светлината си отиват, живеейки видимо без светлина. И когато си тръгват зная, че са в нея, но чувството, че са се отдали на живот, който за мен е нелюбов (няма такъв!) ме прави виновна, че нещо не съм дала, което е можело. И ги търся навсякъде по нивата, за да разбера, че пак са добре. Знаеш ли кого откривам - себе си в пластовете тъмнина. И там в тъмнината пак има любов, само излез през вратата и ще я видиш. И няма никакво значение как си живял тук, защото, когато душата блести, тя следва мисията си, и когато се раздели с физическото тяло продължава натам, на където е избрала да върви. И ако се движа към светлината, но търся всичко и всички в тънмината, разбирам, че само аз съм на тъмно, защото съм загубила доверието си в тях. Не мога да пиша директно, когато нещата са сериозни, не мога да бъда груба, когато темите са деликатни. Говоря метафорично, ако някога си бил като мен ще ме разбереш. Приятелите ми ме разбират след години, и тогава аз само им пожелавам да намират искрен овек като мен там, където са сега, но да им говори истината меко и нежно метафорично както мен. Защото в красота да се будиш до мен е приятно, имам търпение, но когато нямам доверие в тези хора защо да бъда с тях. И заради тях слизам надолу в нивата и виждам, че само себе си свличам, а тях просто ги няма. И мога да помогна единствено на себе си. И когато го разбирам с картина е по-добре да ги оставя, а те ако искат ще се върнат при мен. Но според мен за всяко ниво си има хора, които да са до теб и да те обогатяват с техния опит.
Няма смисъл да страдаш за тези, които не страдат за себе си, защото техния избор е в този живот да бъдат такива. Можеш да ги обичаш, така им помагаш.
Ако загубиш най-любимите си хора - не страдай за тях - те са по-добре така, защото те това са избрали, за да са в любовта, която за тях не е на тази земя. И няма виновни сред нас. Можем да продължим да ги носим в нас, но тази нишка, която ни свързва ще ни дърпа назад. По-добре да приемем, че това е техния път и да сме благодарни, че сме били заедно и да я скъсаме нишката и да си простим. Има болка, която като преодолеем разбираме, че любовта е тази която ни събира отново.
Където и да се намираш бъди сигурен, че има много невидими като теб и те те насочват. Ангели, архангели, Духовни водачи... Заблудата е на кого да вярваш. Има такива от ниските астрали, които няма да са твой верен помощник, ще бъдат глас, който не слушаш. Призовавай златната светлина, когато ги търсиш. С нея идват твоите същества на любовта. Извинявам се, че говоря с толкова прости думи за тях, но влагам цялата светлина, която нося сега.  И те ми казват, че са с нас, дори, когато вървим в обратния ред и рушим всичко, което имаме. Те са тези, които ни вярват и винаги намират начин да ни дадат кураж, за да излезем на светло и да намерим себе си в тях, да се издигнем и да продължим с мисията си.
Няма причина да пиша това, но ангелите ми просто искат да го направя. Надявам се, който и да си - да си добре. И, ако го четеш ще ти кажа, че любовта е навсякъде, където си, просто се откажи от това, което не става и продължи напред. Може би твоята роля е друга и е по-важна от Его-то, което навярно те заблуждава. Щом аз си хвърлих труда зад мен, който е всичко, което умея можеш и ти. И какво, ако след 32 години нищо друго не зная, нали правя това, което трябва. Как разбрах, че трябва? Не искаш да знаеш, защото ми се доверяваш, а и обичаш да говоря красиво. С теб съм, който и да си, не зная къде си, но пред себе си погледни. Ще видиш нова посока, сигурна съм. Тръгни по нея, следвай сърцето си. Обичам те, какъвто си.