Много променлив е света точно сега. Винаги е бил такъв, но сега е видима промяната за часове. Изключително бърза е материализацията. В това време, обаче се материализират неща, които са извикани от тъмната страна на нашето същество. Напълно отсъства в тях спомена за това кои сме и какво правим тук. Напълно загубени в част извън нас сме, и тази част я припознаваме като наша, защото носи материални удобства и контролира една голяма част от обкръжаващите ни Души и се чувстваме като герои, защото изглеждаме като водачи. Водим слепци. И толкова явно тук липсва любовта, толкова силно заблудата в тяхните очи замъглява, че аз съм тази, която искам да им дам любовта, от която се нуждаят. Знам, че не мога да дам нещо, което не ми е поискано и това много боли. Тази болка изобщо не ме плаши. Говори ми колко много любов е нужно да канализирам около тези заспали души, за да може за миг да видят светлина и да осъзнаят, че има и Изгрев, не е само нощ, не съществува само тъмнина. И в този момент мога да бъда в радостта, в любовта, защото тъмнината и светлината във всеки от нас са толкова явно разграничени, че мога да я почувствам като плътна тъмнината, да стъпя на нея и да се рея в небесата. Никога не говоря директно, когато ситуацията е много зле. Съжалявам, такава съм. Предпочитам в красотата да уловиш любовта ми и в доверието си към мен да ме разбереш индиректно. А ти го умееш, аз зная.
И както сега може да се наслаждаваш на любовта в нематериалната форма, така можеш и да живееш в материалната форма, в която изживяваш наслада, която наслада, обаче постигаш за сметка на други хора и това да ти носи усещане за нещо прекрасно, съвършено и изумително. И то е такова, но е за сметка на други хора, които чувстват болка тъга.... И не е нужно да сте от една страна, от един град. Те връзките са невидими и безгранични. Замисли се - може ли нещо в този момент да ти отнеме радостта, усмивката, щастието? Ако може - значи си зависим от обстоятелствата и от другите. А можеш ли ти да подариш усмивка и да радваш околните просто така, защото така ти идва отвътре? Защото да си такъв, какъвто си ти е по-важно от всичко останало. Дори да изпитваш болка от гнева им, вместо любов, която да ти изпратят. Някой просто не знаят, че могат да обичат. Никога няма да напиша директно защо пиша тези редове, защото нещата са толкова дълбоки, че няма начин да ги разбереш, ако не си извън земята. В този момент просто събирам моите хора за подкрепа, те знаят кои са и къде са и знаят какво да правят. Няма нужда да им обяснявам. Как целя? Да заземя много светлина, много кристална светлина с променливи отенъци, които според мястото и нуждата променят цвета си и балансират. Защо го правя? Защото не понасям чувството в мен, в което някой се радва за сметка на някой, чиято радост отнема. Тука се вижда разграниченост, а в целостта, в която живеем, да си разграничен провокира сигнал, че е нужна подкрепа, за да се нормализират нещата. За да има баланс. Който не вярва в това ОК. При мен не стои въпросът в това в какво вярвам, когато правя нещо, защото просто съм дошла, за да чувствам нещата. И ако някой търси доказателство за това, ще го види, но няма да е на момента, ще бъде по-къно, когато нещата са балансирани и може да усети тази вълна на любов, за която пиша сега по-късно.
И така, нека просто знаем, че свободата се изразява в това ако искам да спя до 5 - да спя до пет, а не да стана в 3 и половина, щото трябва да направя еди какво. Свободата се изразява в това да мога да пребивавам в това тяло в синхрон, в чиито център винаги ще има тишина и тази тишина ще ме прави способна да чувствам всичко извън мен. Ще зная, че няма аз, защото всичко е едно. Аз съм само временно и когато го няма Аза пак ще е такова, каквото е, но ще бъде такова, защото съществуването ни един спрямо друг е синхронно и не отнемам на другия правото да чувства тази цялост. Всеки път, в който се замисляш къде искаш да си, какво искаш да направиш, значи не си ОК със себе си, не си свободен. Ако беше, щеше да го направиш. И най-често свободата я ограничаваме самите ние. Защото сме потънали в собствената си тъмнина и отказваме да видим изгрева, светлината в себе си. Ние сме всичко - има тъмни и светли места у нас. Колкото повече се отваряме към светлината, толкова повече обикваме тъмнината. Когато обикнем тъмнината тя ще се синхронизира с нас и ще се превърне в светлина, няма да има тъмнина. Разбираш ли колко често тъмнината ни ограничава нас самите. Самите ние отказваме да се променим. И тогава вредим на околните. Нужно ли е? Да никой няма да си признае, че е така, много ясно. Всички сме добри, обаче защо тогава някой не вършат добро? Ето заради това - заради тъмнината, която е в тях и когато е много тъмно и не виждаш изход започваш да се луташ и когато няма кой да ти помогне и да те изведе към твоето място правиш отчаяни опити да привлечеш внимание. Тогава се раждат всички тези груби изпълнения, които света наблюдава сега. И какво, ако просто им изпратим любов. Не на тях, защо трябва да е към някой определен обект. Нека просто облеем пространството, в което се намираме с нашето чувство на радост, на изобилие, на щастие. Защото да се гневим е само искрата, която да разгори това дето трябва да изгори в любовта. Колко много още може да се каже и да се напише - всеки, който заговори ще е продължение. Поставих само темата, всеки е способен да я развие както го чувства. А дали чувства? Ето това е основната тема?
И както сега може да се наслаждаваш на любовта в нематериалната форма, така можеш и да живееш в материалната форма, в която изживяваш наслада, която наслада, обаче постигаш за сметка на други хора и това да ти носи усещане за нещо прекрасно, съвършено и изумително. И то е такова, но е за сметка на други хора, които чувстват болка тъга.... И не е нужно да сте от една страна, от един град. Те връзките са невидими и безгранични. Замисли се - може ли нещо в този момент да ти отнеме радостта, усмивката, щастието? Ако може - значи си зависим от обстоятелствата и от другите. А можеш ли ти да подариш усмивка и да радваш околните просто така, защото така ти идва отвътре? Защото да си такъв, какъвто си ти е по-важно от всичко останало. Дори да изпитваш болка от гнева им, вместо любов, която да ти изпратят. Някой просто не знаят, че могат да обичат. Никога няма да напиша директно защо пиша тези редове, защото нещата са толкова дълбоки, че няма начин да ги разбереш, ако не си извън земята. В този момент просто събирам моите хора за подкрепа, те знаят кои са и къде са и знаят какво да правят. Няма нужда да им обяснявам. Как целя? Да заземя много светлина, много кристална светлина с променливи отенъци, които според мястото и нуждата променят цвета си и балансират. Защо го правя? Защото не понасям чувството в мен, в което някой се радва за сметка на някой, чиято радост отнема. Тука се вижда разграниченост, а в целостта, в която живеем, да си разграничен провокира сигнал, че е нужна подкрепа, за да се нормализират нещата. За да има баланс. Който не вярва в това ОК. При мен не стои въпросът в това в какво вярвам, когато правя нещо, защото просто съм дошла, за да чувствам нещата. И ако някой търси доказателство за това, ще го види, но няма да е на момента, ще бъде по-къно, когато нещата са балансирани и може да усети тази вълна на любов, за която пиша сега по-късно.
И така, нека просто знаем, че свободата се изразява в това ако искам да спя до 5 - да спя до пет, а не да стана в 3 и половина, щото трябва да направя еди какво. Свободата се изразява в това да мога да пребивавам в това тяло в синхрон, в чиито център винаги ще има тишина и тази тишина ще ме прави способна да чувствам всичко извън мен. Ще зная, че няма аз, защото всичко е едно. Аз съм само временно и когато го няма Аза пак ще е такова, каквото е, но ще бъде такова, защото съществуването ни един спрямо друг е синхронно и не отнемам на другия правото да чувства тази цялост. Всеки път, в който се замисляш къде искаш да си, какво искаш да направиш, значи не си ОК със себе си, не си свободен. Ако беше, щеше да го направиш. И най-често свободата я ограничаваме самите ние. Защото сме потънали в собствената си тъмнина и отказваме да видим изгрева, светлината в себе си. Ние сме всичко - има тъмни и светли места у нас. Колкото повече се отваряме към светлината, толкова повече обикваме тъмнината. Когато обикнем тъмнината тя ще се синхронизира с нас и ще се превърне в светлина, няма да има тъмнина. Разбираш ли колко често тъмнината ни ограничава нас самите. Самите ние отказваме да се променим. И тогава вредим на околните. Нужно ли е? Да никой няма да си признае, че е така, много ясно. Всички сме добри, обаче защо тогава някой не вършат добро? Ето заради това - заради тъмнината, която е в тях и когато е много тъмно и не виждаш изход започваш да се луташ и когато няма кой да ти помогне и да те изведе към твоето място правиш отчаяни опити да привлечеш внимание. Тогава се раждат всички тези груби изпълнения, които света наблюдава сега. И какво, ако просто им изпратим любов. Не на тях, защо трябва да е към някой определен обект. Нека просто облеем пространството, в което се намираме с нашето чувство на радост, на изобилие, на щастие. Защото да се гневим е само искрата, която да разгори това дето трябва да изгори в любовта. Колко много още може да се каже и да се напише - всеки, който заговори ще е продължение. Поставих само темата, всеки е способен да я развие както го чувства. А дали чувства? Ето това е основната тема?
Няма коментари:
Публикуване на коментар