Когато поддържаш огънят горящ в теб в едно нестихващо чувство навярно чувстваш, че няма сила, която да го потуши. Дори, когато налееш вода го разгаряш повече. Дори искрите тъмнина го разгарят повече. Тогава не търсиш портали светлина в едно единствено място около теб, защото те са отворени в теб винаги. Когато си в златно-бяла светлина постоянно, ти се превръщаш в този портал светлина за другите. И какво, ако около теб е едно, а вътре в теб друго, не можеш ли да ги синхронизираш? Излей това чувство на тишина. Сякаш си в голяма локва вода, синьото около теб е толкова много, че виждаш в него всичко, което е в теб. Рисуваш във водата себе си. И сливаш с нея всичко, което е различно. Цветовете играят от лилаво през оранжево и червено и завършват в бяло. Ти виждаш само безкрайния син океан любов, символизиращ живота. Или живота, символизиращ водата. Или водата, символизираща любовта. Или себе си в основата на сътворението. Твоето сътворение? Сътворението като такова, от което си част... Игра на любов, лишена от ума. Чувстваш, че си в себе си и няма къде да отидеш, освен у дома. А Дома е в твоето Аз. Онова, забравило кое е физическото тяло и приемащо се за безплътна Енергия, общуваща със всичко, с което му е кеф да общува. А така разбираш, че си свързан с много други вселени. И колко любов ви обединява? Толкова, колкото позволиш. От теб зависи да повярваш в себе си и да тръгнеш в твоята посока, пък била и тя старата. Винаги можеш да се отбиеш в друга посока и да стигнеш там, до където сега не успяваше. От теб зависи. И от твоята вяра в любовта. Вярваш ли? Позволи. :)