Безкрайно дълъг път извървях, преди да се събера... със себе си. Понякога си мисля, че ненужно дълго заобикалях проблемите, хората, пътищата, които бяха наранили Душата ми. Трябваше малко воля и упоритост, докато позволявах на загноялата скрита травма да се пропука през закоравелия спомен, да го пропука и изтече, така, че да си го върна. Да се пренеса там, където съм позволила болката да ме блокира, да се събера от парчето въглен, да го наситя в любов и да заблести като диамант. Толкова е трудно с любов да проникнеш във вмирисана рана. Все едно да наливаш парфюм в неизмита тоалетна и да се надяваш, че ще спре да мирише и ще е блестяща от чистота. Е, няма как да се случи. Освен, ако парфюмът не е с масла от мащерка и евкалипт и чаено дърво и лавандула. И резен пресен лимон. Тогава бавно, лека по лека мръсотията пада, дезинфекцира се и е чисто без химикали и без външна намеса.
Така и на мен ми бяха нужни над 25 години упорство, търпение, любов, че да се върна в моменти, когато толкова трудно ми бе да съм на тази земя и исках да се прибера у дома. Но, не съм разбирала тогава, че такава мисия съм си избрала. Просто съм оставила фрагмент от себе си там и тогава. Неколкократно желание от моя страна да ме няма, да съблека тази обвивка и да спра да се мъча ме разделяха на още много места...Докато в един миг видях как искрата бавно загася, попитана бях искам ли да остана и да продължа или ще се прибирам вече у дома.... Тогава си казах, как аз никога не се отказвам, продължавам, няма да спра точно сега, когато гнойта се показа и започна да изтича. Още мъничко ще я притисна и ще успея. И щом заявих това... тогава започна истинската "борба". Ежедневно - с моето Его. Цирей след цирей лекувах. Уви, все не беше успешно, тъкмо загладя повърхността и те отвътре проблемите пак се надигат. Бях обещала, че няма да се отказвам, докато не се събера със своето аз. Да, много пъти опитвах да бягам, да се крия, но както казва татко, човек от себе си не може да избяга. Обяснявах му, че когато сменям средата ще се излекувам по-лесно. И така беше, колкото по-надалеч бягах, толкова повече тези болезнени неотработени спомени изплуваха. Бавно, нежно се успокоявах, че си внушавам и нещата вървят по правилния път, докато доза по доза изкарвах болката от тялото си и не повтарях едни и същи пътеки. В един момент вече не ми се даваше отсрочка, цялата стаена в мен болка от неприятните случки и събития, които исках да залича излезе на повърхността. Трябваше да се справя сама, никога нямаше човек, на когото като му обясня можеше да разбере. Просто медитирах - по 8 часа, по 12 часа, вкъщи, навън, на работа, постоянно. Привличах хора, които ми изкарваха тези тъмни страни постоянно. В един момент просто им заявих: "такава съм, каквато съм." И не искам да бъда друга, прекалено много време инвестирах в себе си, за да съм такава, каквато бих им се харесала. Няма как да се харесвам на всеки. Да, мога да преглътна качествата, които за мен са добри, но хората ги дразнят, защото ги заслепявам, и да се правя на глупава и наивна - няма проблеми. Щом няма да има конфликт и това е вариант. Да, обаче, не за дълго. И тази версия на нещата спря да работи. Не е нужно да описам как влагам във всичко цялата любов, която мога да канализирам в негативна среда и как не съм получавала и искрица от нея обратно. Сякаш в дупка отиваше всичко. Ставам сутрин и отначало започвах да пълня "дупките" със светлина, тя да изчезва и пак да заспивам на тъмно. И така отново и отново и отново... В един миг си казах, щом толкова много тъмнина поглъщам значи системата ми работи, в един миг всичко ще изгори, ще даде на късо и моята любов ще заблести към мен обратно. Няма да е само в една посока. Нали, нищо в пространството не се губи, просто те трансформира. И, да в един миг всичко приключи, просто изкрещях много силно и толкова. Лентата се скъса, сцените започнаха да се връщат назад с небивала скорост, а аз само трябваше да стоя и да давам любов на местата, където съм я отричала и съм посявала гняв. Трябваше просто да си простя, да помоля за помощ и да го освободя този толкова време притаяван гняв. Всяка случка ми се върна с ясна картина с детайли и просто се даде светлина и аз успях да събера тези фрагменти, които бях оставила на толкова много места. Сега живея изцяло, за да канализирам любовта. Където ми се даде знак - там го правя. И разбрах, че не е имало смисъл да тая толкова гняв, защото в крайна сметка, той е отивал само към мен. Саморазрушавала съм се, докато външните условия, просто са отразявали всичко обратно към мен. Така, че, когато има такъв момент и призова любовта - безусловната златна светлина на Духа - той стопява всичко в любов, просто бликва любов. И понякога е трудно да я почувстваме, да я разберем, защото в негативните чувства е по-лесно да осъдим, да потърсим в кого е вината, да накажем, а това е толкова излишно и ни отдалечава от светлината. А колкото повече се отдалечаваме от нея, толкова по-трудно ни е сами да се върнем в болното място и да го излекуваме. Единствения вариант е да отвръщаме на ниските вибрации с високи, защото така няма съпротива. Ако на злото дадеш зло се получава търкане, съпротива, искра, която разпалва пожар. Но отговориш ли му с любов, то няма равенство, няма борба, всяко чувство рекушира обратно, не навлиза в теб. И ти си в безопасност в себе си, където и да се намираш. И това ти дава лекота, енергия - творческа енергия. Изразяваш себе си по толкова много различни начини, колкото не си представяш, че можеш. Просто служиш...на цялото. То е като един твой дом, в който се прибираш и искаш винаги да ти е уютно, да ти е приятно, да се усмихваш, да си спокоен, да обичаш това място и то да те зарежда. И в една такава среда би ли намерил причина да си ядосан, озлобен, нервен, ако преди това сам не си я поканил в дома си (в себе си). Много хора ти звънят на вратата, но ти избираш кого да поканиш, и ако сгрешиш - знаеш - втори път просто не го допускаш. Когато започнеш сам да избираш осъзнато вече е лесно. От нас зависи да поддържаме Телата си здрави всеки миг. И да не задържаме чувствата, които не ни синхрозизират, но които оставят частица от Душата ни там, където се е породил некомфорта. Има ли смисъл сами да се разделяме с нашата енергия с деструктивни емоции?
Не очаквам да бъда разбрана, а по-скоро да провокирам нотка на размисъл над ежедневни ситуации, които ни теглят към пропастта. Да осъзнаем, че не някой, а ние самите избираме посоката по която вървим И в хубавите, и в лошите моменти, винаги ние сме си избрали ситуациите, които да привлечем. И нека да реагираме към тях по начин, който ще предизвика положителен край, призовавайки любовта. Защото тя е тази, която носи светлина и ни насочва към цялостност, мотивира ни вътрешно, концентрира необходимата енергия и показва как да я насочим вън от нас, та да разгърнем себе си по най-добрия за нас начин, без драми, без гняв.

Светът е познат и непознат, когато се замисля. След множество прераждания и игри между живота на земята, живота в нефизическата сфера... се питам кога усещаме къде сме. Сякаш сме навсякъде, докато сме тук, сякаш били сме и преди на местата, които посещаваме за първи път. Всичко е до болка познато, толкова ти е тясно на моменти, че си казваш, "ох, не е ли време да напусна, да се оттегля в светлината..." И после разбираш колко много уроци още има да научи Душата преди тялото и да заспи. А то заспива ли изобщо. Има ли сън и има ли будност. Аз не ги разграничавам. Живея между двата свята. Търсач на истината съм. На тази, която колкото и човека да се съберем и да си говорим, колкото и време да е минало, животи, тя ще бъде една. Една обща светлина ще ни обгръща. В истината няма противоречие, няма конфликт, няма борба за власт на Его-то, защото всички сме едно. И, ако мен ме е грижа за теб, то ще ме е грижа и за мен. И ако искам да бъда в любов, то това означава, че и ти си в любов. Ако аз съм в хармония, то и ти си в хармония. Ако цветята цъфтят, то и аз съм в тях - в цвета, в аромата. Ако навън вали ще бъда в облака, който ще се разсея пред лъчите. И ако днес с тебе сме едно, то и утре в безкрайността ще сме дърво с много клони и изящни плодове. Трева сред макове и диви коне. И ако днес не обичам тревата и я скубя, утре ще я благославям и тя ще ми прости за невежеството ми преди. Ако съм червеят наял плода или гъсеницата, мумифицирала храста, то утре ще съм птица и ще им простя. Не, не може само да раздаваш скъпоценната вода, защото утре ще си планина, и тя от тебе ще извира и в морето ще се влива. Ще си космоса и ще ме виждаш цяла, изпъстрена като мандала, въплътила в себе си всяка частица земна плът.

От няколко седмици насам, като към този момент е особено засилено чувството, което изплува в телата ми на преработка на старите емоции, травми, болки... И един поглед, че енергията, която ме насища се концентрира изключително силно в гърлена чакра. Тя се явява като звено, което свързва горните висши чакри, с тези, които са свързани силно с материалното. И няма как да отидем нагоре, ако не сме отработили на физическо ниво кристализиралата енергия в нас. Нужно е нещо много просто на думи, но силно болезнено физически. Да облеем болката с много любов, да я прегърнем и пуснем в небесата, да оставим да отлети през канала ни от светлина към Източника. И всъщност, когато работим от сърцето, което е изпълнено с чувство на мекота, притиснати от външни обстоятелства понякога ние не искаме да приемем твърдостта на ума, които се концентрира, затваря, блокира в черепа и тогава сами затваряме, стесняваме канала си от светлина в гърлото. И когато го почувстваме и решим да го отработим е нужно да се спрем в гърления център, да се облеем със синята светлина на Майка Мария, на Архангел Михаил, на Куан Ин, на Архангел Метатрон, и да я траснформираме от бяла в златна. Аз просто го виждам. Виждам всичко около мен в синьо, което гали като майчина милувка, което отмива блокиралата енергия с бяла светлина и грейва прекрасна златна, слънчева енергия през цялото ми същество. И аз просто прегръщам болката, пускам я да си иде и оставам в тишина, тишината на любовта. На това, което е. И се оказва, че в този момент се работи интензивно с горните чакри, докато тези под гърлена остават пасивни.Сливат се, просто се сливат сърдечна, гърлена, трето око, нагоре през коронна към цялото. Към любовта.

Замислял ли си се за мисията, която следваш в това тяло. За споменът от силната светлина на Дома, за безкрайната любов, за силното чувство на хармония и свързаност. И колко често правиш опити да интегрираш този спомен на свързаност, докато си човешко създание? Да си индивидуалист, докато си част от цялото. Ако целият свят е една общност от индивидуалисти, които знаят кои са и какво правят и тази будност ги държи свързани в общата кауза на всеки един от тях и тази кауза ги прави прекрасно семейство, екип, общност. Всички с една идея, но всеки със собствена задача в осъществяването и. Както бе казал Айнщайн "За да бъдеш част от едно стадо, трябва да си преди всичко овца". Докога ще спим и ще се носим след пастира е въпросът? А колко от нас знаят посоката на пастира ще ни отведе ли на нашата пътека на щастие? А пастирът дали няма нисковибрационни чувства, движени от ниските нива на енергийното му тяло? Ако си будна овца и знаеш коя полянка има свежа тревичка, която е много добра за теб, и свежо поточе, което има отлична вода и знаеш как да стигнеш до тях и знаеш, че пастирът няма да те заведе там, по пътеката, по която сте тръгнали би ли бил част от това стадо? Ето над това искам да се замислим, колко от нас просто следват общата маса, сънувайки, представяйки си неща, които са в мечтите им и чакат някой друг да ги сбъдне, докато този, другия просто се възползва от тях. Да, и аз позволявам на много хора да се възползват от моите умения и знания, но зная, че го правят за добра кауза. И в този случай помощта ми към тях ми се връща като още знание и мъдрост в мен самата. Следвайки мисията си, знам че трябва да помагам на много хора и го правя безусловно, и в замяна получавам това, което ми помага да еволюирам. Под "това" разбирай всичко, което ти хареса. И докато следвам пътят си тялото ми става все по-сензитивно и  е нужно все по-често да се пречиства от тези енергии, с които се пропива, и докато си разсъждавах над това в дъждовното време реших да го споделя, за да бъдем заедно в светлината :)

Мили мои, говори архангел Метатрон!
В този момент, сега бях поканен да предам послание към вас от Велмира. Мили мои, на тази земя има много болка, която трябва да приемете като такава и да я изхвърлите навън от телата си в майката Земя, нека тя я пречисти и я заземи. Бъдете готови да отворите сърцата си, и да навлезете в тях с чистота, с чиста светлина, бъдете готови да се облеете с мнооого любов. Това е възможно само, ако в тях има пространство за нея. Много хора в този момент избират да продължат в своята еволюция като човешки същества и за тях е много важно да съумяват да приемат и отдават любовта на Източника, такава, каквато тече от него. Ако има блокаж по вашето енергийно тяло, то този процес би се усетил от вас като болезнен. Позволете на тази болка да ви напусне, помислете има ли смисъл да я държите в себе си и да прекъсвате енергията си, тази на Вашият Висш Аз. В моменти, когато се чувствате зле, отпаднали, не на място, не на себе си, не в кожата си, когато ви е тясно това тяло, когато болката е толкова силна, че просто искате да го съблечете и да се приберете у дома, недейте! Не бързайте да се предавате, има много време, много начини да преодолеете липсата, която Душата ви жадува сега. Ето какво можете да направите.
Седнете удобно в медитация, извикайте бялата светлина на Източника да ви облее, позволете да бъде част от вас. И когато почуствате болка в себе си, пуснете я в колоната бяла светлина, нека се изчисти от вас. Нека потече по светлината чрез сърдечният ви център нагоре към небесата и надолу към земята. Почуствайте се в центъра на земята. Там, в сърцето си, вижте се в бялата светлина, свързани с цялото, с вечността, с живота, с всичко, което е на тази земя, на тази планета, вселена, космос. Бъдете единни, обичайте тялото си, изпратете му много любов, наситете го със златната светлина на Източника, на безусловната любов. Усмихнете и се я поканете, с Добре Дошла. Нека винаги е вкоренена дълбоко в майката Земя и тече през вас за ваше най-висше благо. Нека е едно с вас и Източника. Нека е здрава и цялостна. Бъдете част от тази любов винаги, във всичко, което правите, във всичко, което сте. Бъдете едно с Източника, едно с цялото, бъдете тишина в капка вода, бъдете мир в свежа гора, бъдете клас в нова земя, бъдете светлина във вас. Бъдете любов. Мир и благополучие. Любов и Светлина! Амин! Да бъде! Е!

Любовта се чувства, тя не се изразява физически с действия. И винаги, когато изпитваш болка, била тя на физическо или Душевно ниво, означава, че Его-то има незадоволено очакване към резултат, който не е осъществен. Страда тялото, на което не е угодено.  Душата сама по себе си обича безусловно и дава толкова любов, колкото не можеш да си представиш. В моменти, когато част от тялото страда, замисли се над това. Кое от очакванията на Его-то не си задоволил, кое е накарало баланса между телата ти да се наруши и да излезеш от центъра си. Кое е прекъснало връзката с висшия ти Аз и се е отразило на физическо ниво? Помни, че когато си в баланс няма сила на света, която да проникне в енергийното ти поле и да наруши баланса ти. Нарушен ли е той, без значение чия е намесата, значи, че едно от телата ти е излязло от центъра и просто навлез в себе си, разговаряй с тялото си - физическото и го попитай, кое е провокирало дисбаланса. Обикновено страда най-уязвимата част от тялото ти и без значение каква е причината за болката, тя се индикира в тази зона. Ако не си дал достатъчно любов на човек, когото обичаш и ако някой те е ядосал може да те заболи един и същи орган от тялото. Ако някой просто ти изпраща негативна енергия този същия орган пак ще ти сигнализира. Седни в медитация и си спомни какво е провокирало болката. Спомни си за разговори, които си провел назад във времето, прости си. Облей с любов тази ситуация, насити я с бяло-виолетова светлина и помоли за прошка себе си и другите. Спомни си, че си Божествена частица светлина, облей се с бяла светлина, отвори сърцето си за тази безусловна  любов. Насити телата си с нея, благодари на болката и я пусни, нека си иде. Тя е свършила своята работа - помогнала е да възстановиш баланса си. Сега просто от сърце и благодари и се усмихни на живота, той е за това - да му се наслаждаваме. НАМАСТЕ!

Представи си перлено-лилава роза, която разцъфтява в слънчев ден и те радва с мекотата на листенцата си. И те ухаят нежно. С нежността си те обливат. Навеждаш се над нея и я обгръщаш с любовта си, и се сливате. Тя те пренася в една земя на благост и мекота. Светлината е мека златиста.Лягаш, за да вдишаш аромата на земята и да се слееш с него. Сега си едно с цялото. Лъчите те галят и аромата те хармонизира. Сега си спокоен в себе си, в мир и едно с Духа си. В бяла светлина си, бяло-лилава, пречистваща през теб се излъчва навън към цялата земя.Къпеш в тази мекота и знаеш, че си у дома и че всичко е такова, каквото е в сърцето ти. Чуваш как то бие, усещаш всеки негов удар и се любуваш на мекотата, която излъчва. Свързан си със себе си и знаеш, че няма сила, която да наруши този баланс. Тук, в сърцето знаеш, че всичко е такова, каквото е. Каквото решиш да е, в едно с теб е. И няма време, което да ограничава, тук можеш да си винаги. И няма напрежение и тревога за бъдещето. Защото сега си спокоен - спокоен, че създаващ бъдещия момент в хармония с вътрешния ти свят и това, което е най-добре за теб. Ако се опиташ да погледнеш в бъдещето, ще разбереш, че то е сега. Защото сега мислиш за него, а мислейки за него създаваш проекция в този бъдещ момент. Фрагментираш част от Душата си и тя вече е в него, за да протече всичко така, както си го планирал. Има ли смисъл да го правиш? Да се фрагментираш в десетки посоки, мили мой? Когато можеш да живееш просто центриран в сърцето си. И да излъчваш любовта, която то ти носи. Любовта, винаги привлича любов, но умножена по десет. И ако Душата пожелае да ти прати предизвикателство, което да изпита любовта ти, като провокира търпението ти. То не реагирай с яд или тъга, просто за себе си им обърни внимание и остани в сърцето си. За минути просто постой в него и започни да излъчваш много любов към света навън или обекта, който е понижил вибрациите ти. Там, в сърцето си разговаряй с Висшия си Аз. Попитай го има ли причина да си изнервен, ядосан, тъжен. То винаги ще те облее с любов. Нито веднъж не съм оставала изнервена за дълго, щом се скрия в него. Труден е пътят към сърцето. Защото е нещо, което не виждаш с очи. Докато си ядосан е по-лесно просто да отидеш и да се навикаш на обекта, който те е извадил от равновесие. Но само отдъхни за две минути. Когато си навлизал много пъти в сърцето, то за секунди ще те прегърне с любовта си и ти ще излъчваш любовта му навън, защото така си радостен и в едно с целия живот, който е нищо друго освен наслада във всяка една форма - физическа, емоционална, духовна. От нас зависи коя форма на живот да изберем, истината е в нас, мъдростта също.

В Душата на един човек се крият много врагове. Наша работа е да ги победим. Да ги облеем с любовта си и да си простим, за това, че има тъмнина и ние я виждаме и я носим. Това е баланс, който ни помага да преценим какво за всеки един от нас е любовта. С какво се измерва? Как я определяш. как я чувстваш, къде в сърцето се центрира? Кога започва да трепти и кога угасва. Кое я провокира. Има много въпроси, на които искаме да намерим смислен отговор. Но те винаги ще стоят в нас. Това съмнение е породено от Его-то, защото то е гласчето, което иска да сравни, да измери, да бъде сигурно. Сърцето просто знае, че Е в постоянна, нестихваща вълна на любов. И когато се почувстваш тъжен и несигурен, центрирай се в него и го помоли за прошка. Прости си, че си несъвършен и изпитваш понякога по-ниско вибрационни чувства. Отдели си време, в което да навлезеш в сърцето си и там вътре задай всички въпроси, на които умът не може да ти даде отговор. Остани сам със себе и чуй вътрешния ти аз. Той винаги е мъдър и няма да те подведе. Бъди готов за отговорите, които ще получиш. Ако е нужно помоли те да са в съня ти, ако ти е трудно да си визуализираш. Или ако лесно се изразяваш чрез писане, помоли твоите водачи да ти дадат отговора като текст. И бъди отворен за това, което ще получиш.

Сядам смирено на пода. Не бързам за никъде, просто стоя, докато наблюдавам как въздуха си играе в мен и това ме забавлява. Изпълва ме. Винаги мисля дали дишам. Винаги.Дали е правилно, дали е през двете ноздри, това ме центрира. Всъщност като се замисля спрях да се питам дали дишам, когато се качих в Паничище. Там бях у дома. Борова гора, слънце, мъгла, влажност, която да ми напомня за Варна и сякаш не усещах линейното време, просто бях. Бях там три дни. Не мислех нито за миг за нищо друго, освен за чувството, което ти подарява физическото тяло, че можеш да се насладиш на този миг. И там нито за миг не се запитах дишам ли :) Бях жива! Това е да чувстваш живота, в който няма болка, няма страдание, няма бързина, няма напрежение, няма интриги, няма спорове, няма мерене на Его-то, не ми пука  какво става на работа. Бях едно с Духа. И скапаното физическо тясно тяло ми бе приятел.Не ме ограничаваше. Беше ми инструмент към вселената. Мили мой, колко много пъти съм го чувствала като инструмент. Когато съм в градината и работя. Нека отворя една скоба. Моята мисия на тази земя е да канализирам безусловната любов, и аз избрах да го правя по най-забавния за мен начин - като се отдам на Майката Природа и и служа. С каквото мога, когато мога. В служенето включвам работа като озеленител, като консултант, като лечител, като човек, който знае всичко за природата и 24 часа и служа. Правя всичко от и за любов. И го правя от както се помня. В един момент, когато станах много добра в дейността си, въпреки, че никога не казвам, че съм професионалист. Винаги казвам, че работя от другата страна, некомерсиалната, не пука колко пари ще спечеля, те не ми дават нищо. Ценна ми е любовта на цялото. Това привлича в живота ми специални хора. Хора, с интерес в определена сфера, които нямат нужната информация... и по някаква причина животът ги свързва с мен, ужким заради растенията им, а то се оказва, че съм им супер полезна в другите техни нерешени отговори. И така, когато вляза в контакт с природата в градината аз се сливам със златната светлина и става един обмен на информация между мен и растенията. Всяко от тях ми споделя какво чувства, от какво се нуждае, какво му пречи да расте красиво, какво му е нужно, за да се развива. Тогава физическото ми тяло се превръща в мой инструмент. Никога не се изморявам, а просто се зареждам. Обменям енергиите, балансирам ги. Просто съм в едно с цялото. И колкото повече пребивавам  в природата на градината, толкова по-близка ставам с ангелите в нея. Когато завърша всички се нареждат около мен и ми благодарят. Бликват сълзи на радост в мен. И тази бяла светлина, която излъчват, о, неописуемо е! Това е моята връзка с Дома. Когато тялото чувства безкрайността. А я чувства, защото знае, че любовта е безкрайна. А тя е такава, когато е безусловна. Когато е от сърцето, когато Его-то притихва и не мисли какво материално може да получи. Защото любовта се храни с любов. Няма нещо материално, което да я замени. И в това е болката на много от нас. Вярата, че ако се отпуснат в нея всичко ще бъде наред. Наред и то повече от наред, просто ще се къпят в мекота. А, когато си спокоен и в хармония чуваш всяка мисъл на вътрешния Аз. Който винаги знае кое е най-добро за теб. И няма как да те подведе. Пространство на доверие и хармония, които се градят просто с любов, излъчвана от сърцето.

Тръгвам в теб и те настигам, някъде в светлината. Сливам се в нея с теб. Едно сме, няма нищо по-различно от перлено-златист лъч, който превръща се в колона, и изчезва. Защото всичко става светлина. Единство в тишината на любовта.
Знаеш ли, приятелю, колко ценно е за мен да пиша за това, което много хора не изричат с думи. Крият се зад Егото на привидното. По-лесно е да се скриеш с тълпата и да пребиваваш в нея, когато си един от тях. Много дълго изказвах своята истина на глас по индиректен начин, никога не говорех за любов. Мислех, че тя се чувства, че думите са излишни. Че, когато има светлина и Духа я вижда, няма нужда и тялото да се включва в тази игра, игра на сетивността. Много години, обаче в търсене на пролука, когато нещо в общуването се пропука или не се случи, така, както го виждам разбрах, че много от нас живеят отделени от Духа по някакъв начин. Закотвили са мислите си в разума и са замъглили връзката си с Духа. Просто не го чуват. И аз общувам с Духа им, когато сме заедно и си мисля, че те ме разбират, а то се оказва друго. Просто той не може да се свърже с тях. Разбираш ли... И тази моя заблуда много време ме отделяше от реалността между мен и тях. Сега просто знам, че трябва да говоря, да помагам тази връзка между тях да се заздрави, да се сплетат, както било е преди да се създаде тялото им на Земята. И тази ми мисия е много трудна понякога. Понякога любовта се разбира неправилно. Много хора асоциират любовта с Его-то. Те просто разсъждават и действат чрез Его-то, докато си мислят, че обичат. И какво обичаш в един човек! Косата, очите, краката...А душата, какво виждаш в нея? Тъмнина...понякога е много тъмно, нали? Когато сърцето боли от несподелените желания на Его-то... и го храниш с още и още тъмнина. До кога, мили мой? Тъмнината отъждествявам с материалността. Материалното, което можеш да докоснеш, да видиш, да пипнеш.
В светлината всичко е доверие, вътрешно знание, виждане на истината. Доверие в живота, че това, което се случва в този момент е така, защото преди да се случи си имал желание, което сега материализираш. В много случаи, просто виждам картина от бъдещ момент сега и понякога не разбирам как е възможно това да се случи. Но после ситуациите в живота ми се разиграват по начин, който в крайна сметка случва тази картина на яве.
И  просто знам, че е за мое най-висше добро и в синхрон с мисията ми, която съм поела идвайки тук, в това тяло.
Много мога да разказвам, но нека бъде утре. Лека нощ, творецо!