Безкрайно дълъг път извървях, преди да се събера... със себе си. Понякога си мисля, че ненужно дълго заобикалях проблемите, хората, пътищата, които бяха наранили Душата ми. Трябваше малко воля и упоритост, докато позволявах на загноялата скрита травма да се пропука през закоравелия спомен, да го пропука и изтече, така, че да си го върна. Да се пренеса там, където съм позволила болката да ме блокира, да се събера от парчето въглен, да го наситя в любов и да заблести като диамант. Толкова е трудно с любов да проникнеш във вмирисана рана. Все едно да наливаш парфюм в неизмита тоалетна и да се надяваш, че ще спре да мирише и ще е блестяща от чистота. Е, няма как да се случи. Освен, ако парфюмът не е с масла от мащерка и евкалипт и чаено дърво и лавандула. И резен пресен лимон. Тогава бавно, лека по лека мръсотията пада, дезинфекцира се и е чисто без химикали и без външна намеса.
Така и на мен ми бяха нужни над 25 години упорство, търпение, любов, че да се върна в моменти, когато толкова трудно ми бе да съм на тази земя и исках да се прибера у дома. Но, не съм разбирала тогава, че такава мисия съм си избрала. Просто съм оставила фрагмент от себе си там и тогава. Неколкократно желание от моя страна да ме няма, да съблека тази обвивка и да спра да се мъча ме разделяха на още много места...Докато в един миг видях как искрата бавно загася, попитана бях искам ли да остана и да продължа или ще се прибирам вече у дома.... Тогава си казах, как аз никога не се отказвам, продължавам, няма да спра точно сега, когато гнойта се показа и започна да изтича. Още мъничко ще я притисна и ще успея. И щом заявих това... тогава започна истинската "борба". Ежедневно - с моето Его. Цирей след цирей лекувах. Уви, все не беше успешно, тъкмо загладя повърхността и те отвътре проблемите пак се надигат. Бях обещала, че няма да се отказвам, докато не се събера със своето аз. Да, много пъти опитвах да бягам, да се крия, но както казва татко, човек от себе си не може да избяга. Обяснявах му, че когато сменям средата ще се излекувам по-лесно. И така беше, колкото по-надалеч бягах, толкова повече тези болезнени неотработени спомени изплуваха. Бавно, нежно се успокоявах, че си внушавам и нещата вървят по правилния път, докато доза по доза изкарвах болката от тялото си и не повтарях едни и същи пътеки. В един момент вече не ми се даваше отсрочка, цялата стаена в мен болка от неприятните случки и събития, които исках да залича излезе на повърхността. Трябваше да се справя сама, никога нямаше човек, на когото като му обясня можеше да разбере. Просто медитирах - по 8 часа, по 12 часа, вкъщи, навън, на работа, постоянно. Привличах хора, които ми изкарваха тези тъмни страни постоянно. В един момент просто им заявих: "такава съм, каквато съм." И не искам да бъда друга, прекалено много време инвестирах в себе си, за да съм такава, каквато бих им се харесала. Няма как да се харесвам на всеки. Да, мога да преглътна качествата, които за мен са добри, но хората ги дразнят, защото ги заслепявам, и да се правя на глупава и наивна - няма проблеми. Щом няма да има конфликт и това е вариант. Да, обаче, не за дълго. И тази версия на нещата спря да работи. Не е нужно да описам как влагам във всичко цялата любов, която мога да канализирам в негативна среда и как не съм получавала и искрица от нея обратно. Сякаш в дупка отиваше всичко. Ставам сутрин и отначало започвах да пълня "дупките" със светлина, тя да изчезва и пак да заспивам на тъмно. И така отново и отново и отново... В един миг си казах, щом толкова много тъмнина поглъщам значи системата ми работи, в един миг всичко ще изгори, ще даде на късо и моята любов ще заблести към мен обратно. Няма да е само в една посока. Нали, нищо в пространството не се губи, просто те трансформира. И, да в един миг всичко приключи, просто изкрещях много силно и толкова. Лентата се скъса, сцените започнаха да се връщат назад с небивала скорост, а аз само трябваше да стоя и да давам любов на местата, където съм я отричала и съм посявала гняв. Трябваше просто да си простя, да помоля за помощ и да го освободя този толкова време притаяван гняв. Всяка случка ми се върна с ясна картина с детайли и просто се даде светлина и аз успях да събера тези фрагменти, които бях оставила на толкова много места. Сега живея изцяло, за да канализирам любовта. Където ми се даде знак - там го правя. И разбрах, че не е имало смисъл да тая толкова гняв, защото в крайна сметка, той е отивал само към мен. Саморазрушавала съм се, докато външните условия, просто са отразявали всичко обратно към мен. Така, че, когато има такъв момент и призова любовта - безусловната златна светлина на Духа - той стопява всичко в любов, просто бликва любов. И понякога е трудно да я почувстваме, да я разберем, защото в негативните чувства е по-лесно да осъдим, да потърсим в кого е вината, да накажем, а това е толкова излишно и ни отдалечава от светлината. А колкото повече се отдалечаваме от нея, толкова по-трудно ни е сами да се върнем в болното място и да го излекуваме. Единствения вариант е да отвръщаме на ниските вибрации с високи, защото така няма съпротива. Ако на злото дадеш зло се получава търкане, съпротива, искра, която разпалва пожар. Но отговориш ли му с любов, то няма равенство, няма борба, всяко чувство рекушира обратно, не навлиза в теб. И ти си в безопасност в себе си, където и да се намираш. И това ти дава лекота, енергия - творческа енергия. Изразяваш себе си по толкова много различни начини, колкото не си представяш, че можеш. Просто служиш...на цялото. То е като един твой дом, в който се прибираш и искаш винаги да ти е уютно, да ти е приятно, да се усмихваш, да си спокоен, да обичаш това място и то да те зарежда. И в една такава среда би ли намерил причина да си ядосан, озлобен, нервен, ако преди това сам не си я поканил в дома си (в себе си). Много хора ти звънят на вратата, но ти избираш кого да поканиш, и ако сгрешиш - знаеш - втори път просто не го допускаш. Когато започнеш сам да избираш осъзнато вече е лесно. От нас зависи да поддържаме Телата си здрави всеки миг. И да не задържаме чувствата, които не ни синхрозизират, но които оставят частица от Душата ни там, където се е породил некомфорта. Има ли смисъл сами да се разделяме с нашата енергия с деструктивни емоции?
Не очаквам да бъда разбрана, а по-скоро да провокирам нотка на размисъл над ежедневни ситуации, които ни теглят към пропастта. Да осъзнаем, че не някой, а ние самите избираме посоката по която вървим И в хубавите, и в лошите моменти, винаги ние сме си избрали ситуациите, които да привлечем. И нека да реагираме към тях по начин, който ще предизвика положителен край, призовавайки любовта. Защото тя е тази, която носи светлина и ни насочва към цялостност, мотивира ни вътрешно, концентрира необходимата енергия и показва как да я насочим вън от нас, та да разгърнем себе си по най-добрия за нас начин, без драми, без гняв.
Така и на мен ми бяха нужни над 25 години упорство, търпение, любов, че да се върна в моменти, когато толкова трудно ми бе да съм на тази земя и исках да се прибера у дома. Но, не съм разбирала тогава, че такава мисия съм си избрала. Просто съм оставила фрагмент от себе си там и тогава. Неколкократно желание от моя страна да ме няма, да съблека тази обвивка и да спра да се мъча ме разделяха на още много места...Докато в един миг видях как искрата бавно загася, попитана бях искам ли да остана и да продължа или ще се прибирам вече у дома.... Тогава си казах, как аз никога не се отказвам, продължавам, няма да спра точно сега, когато гнойта се показа и започна да изтича. Още мъничко ще я притисна и ще успея. И щом заявих това... тогава започна истинската "борба". Ежедневно - с моето Его. Цирей след цирей лекувах. Уви, все не беше успешно, тъкмо загладя повърхността и те отвътре проблемите пак се надигат. Бях обещала, че няма да се отказвам, докато не се събера със своето аз. Да, много пъти опитвах да бягам, да се крия, но както казва татко, човек от себе си не може да избяга. Обяснявах му, че когато сменям средата ще се излекувам по-лесно. И така беше, колкото по-надалеч бягах, толкова повече тези болезнени неотработени спомени изплуваха. Бавно, нежно се успокоявах, че си внушавам и нещата вървят по правилния път, докато доза по доза изкарвах болката от тялото си и не повтарях едни и същи пътеки. В един момент вече не ми се даваше отсрочка, цялата стаена в мен болка от неприятните случки и събития, които исках да залича излезе на повърхността. Трябваше да се справя сама, никога нямаше човек, на когото като му обясня можеше да разбере. Просто медитирах - по 8 часа, по 12 часа, вкъщи, навън, на работа, постоянно. Привличах хора, които ми изкарваха тези тъмни страни постоянно. В един момент просто им заявих: "такава съм, каквато съм." И не искам да бъда друга, прекалено много време инвестирах в себе си, за да съм такава, каквато бих им се харесала. Няма как да се харесвам на всеки. Да, мога да преглътна качествата, които за мен са добри, но хората ги дразнят, защото ги заслепявам, и да се правя на глупава и наивна - няма проблеми. Щом няма да има конфликт и това е вариант. Да, обаче, не за дълго. И тази версия на нещата спря да работи. Не е нужно да описам как влагам във всичко цялата любов, която мога да канализирам в негативна среда и как не съм получавала и искрица от нея обратно. Сякаш в дупка отиваше всичко. Ставам сутрин и отначало започвах да пълня "дупките" със светлина, тя да изчезва и пак да заспивам на тъмно. И така отново и отново и отново... В един миг си казах, щом толкова много тъмнина поглъщам значи системата ми работи, в един миг всичко ще изгори, ще даде на късо и моята любов ще заблести към мен обратно. Няма да е само в една посока. Нали, нищо в пространството не се губи, просто те трансформира. И, да в един миг всичко приключи, просто изкрещях много силно и толкова. Лентата се скъса, сцените започнаха да се връщат назад с небивала скорост, а аз само трябваше да стоя и да давам любов на местата, където съм я отричала и съм посявала гняв. Трябваше просто да си простя, да помоля за помощ и да го освободя този толкова време притаяван гняв. Всяка случка ми се върна с ясна картина с детайли и просто се даде светлина и аз успях да събера тези фрагменти, които бях оставила на толкова много места. Сега живея изцяло, за да канализирам любовта. Където ми се даде знак - там го правя. И разбрах, че не е имало смисъл да тая толкова гняв, защото в крайна сметка, той е отивал само към мен. Саморазрушавала съм се, докато външните условия, просто са отразявали всичко обратно към мен. Така, че, когато има такъв момент и призова любовта - безусловната златна светлина на Духа - той стопява всичко в любов, просто бликва любов. И понякога е трудно да я почувстваме, да я разберем, защото в негативните чувства е по-лесно да осъдим, да потърсим в кого е вината, да накажем, а това е толкова излишно и ни отдалечава от светлината. А колкото повече се отдалечаваме от нея, толкова по-трудно ни е сами да се върнем в болното място и да го излекуваме. Единствения вариант е да отвръщаме на ниските вибрации с високи, защото така няма съпротива. Ако на злото дадеш зло се получава търкане, съпротива, искра, която разпалва пожар. Но отговориш ли му с любов, то няма равенство, няма борба, всяко чувство рекушира обратно, не навлиза в теб. И ти си в безопасност в себе си, където и да се намираш. И това ти дава лекота, енергия - творческа енергия. Изразяваш себе си по толкова много различни начини, колкото не си представяш, че можеш. Просто служиш...на цялото. То е като един твой дом, в който се прибираш и искаш винаги да ти е уютно, да ти е приятно, да се усмихваш, да си спокоен, да обичаш това място и то да те зарежда. И в една такава среда би ли намерил причина да си ядосан, озлобен, нервен, ако преди това сам не си я поканил в дома си (в себе си). Много хора ти звънят на вратата, но ти избираш кого да поканиш, и ако сгрешиш - знаеш - втори път просто не го допускаш. Когато започнеш сам да избираш осъзнато вече е лесно. От нас зависи да поддържаме Телата си здрави всеки миг. И да не задържаме чувствата, които не ни синхрозизират, но които оставят частица от Душата ни там, където се е породил некомфорта. Има ли смисъл сами да се разделяме с нашата енергия с деструктивни емоции?
Не очаквам да бъда разбрана, а по-скоро да провокирам нотка на размисъл над ежедневни ситуации, които ни теглят към пропастта. Да осъзнаем, че не някой, а ние самите избираме посоката по която вървим И в хубавите, и в лошите моменти, винаги ние сме си избрали ситуациите, които да привлечем. И нека да реагираме към тях по начин, който ще предизвика положителен край, призовавайки любовта. Защото тя е тази, която носи светлина и ни насочва към цялостност, мотивира ни вътрешно, концентрира необходимата енергия и показва как да я насочим вън от нас, та да разгърнем себе си по най-добрия за нас начин, без драми, без гняв.
Няма коментари:
Публикуване на коментар