Сядам смирено на пода. Не бързам за никъде, просто стоя, докато наблюдавам как въздуха си играе в мен и това ме забавлява. Изпълва ме. Винаги мисля дали дишам. Винаги.Дали е правилно, дали е през двете ноздри, това ме центрира. Всъщност като се замисля спрях да се питам дали дишам, когато се качих в Паничище. Там бях у дома. Борова гора, слънце, мъгла, влажност, която да ми напомня за Варна и сякаш не усещах линейното време, просто бях. Бях там три дни. Не мислех нито за миг за нищо друго, освен за чувството, което ти подарява физическото тяло, че можеш да се насладиш на този миг. И там нито за миг не се запитах дишам ли :) Бях жива! Това е да чувстваш живота, в който няма болка, няма страдание, няма бързина, няма напрежение, няма интриги, няма спорове, няма мерене на Его-то, не ми пука  какво става на работа. Бях едно с Духа. И скапаното физическо тясно тяло ми бе приятел.Не ме ограничаваше. Беше ми инструмент към вселената. Мили мой, колко много пъти съм го чувствала като инструмент. Когато съм в градината и работя. Нека отворя една скоба. Моята мисия на тази земя е да канализирам безусловната любов, и аз избрах да го правя по най-забавния за мен начин - като се отдам на Майката Природа и и служа. С каквото мога, когато мога. В служенето включвам работа като озеленител, като консултант, като лечител, като човек, който знае всичко за природата и 24 часа и служа. Правя всичко от и за любов. И го правя от както се помня. В един момент, когато станах много добра в дейността си, въпреки, че никога не казвам, че съм професионалист. Винаги казвам, че работя от другата страна, некомерсиалната, не пука колко пари ще спечеля, те не ми дават нищо. Ценна ми е любовта на цялото. Това привлича в живота ми специални хора. Хора, с интерес в определена сфера, които нямат нужната информация... и по някаква причина животът ги свързва с мен, ужким заради растенията им, а то се оказва, че съм им супер полезна в другите техни нерешени отговори. И така, когато вляза в контакт с природата в градината аз се сливам със златната светлина и става един обмен на информация между мен и растенията. Всяко от тях ми споделя какво чувства, от какво се нуждае, какво му пречи да расте красиво, какво му е нужно, за да се развива. Тогава физическото ми тяло се превръща в мой инструмент. Никога не се изморявам, а просто се зареждам. Обменям енергиите, балансирам ги. Просто съм в едно с цялото. И колкото повече пребивавам  в природата на градината, толкова по-близка ставам с ангелите в нея. Когато завърша всички се нареждат около мен и ми благодарят. Бликват сълзи на радост в мен. И тази бяла светлина, която излъчват, о, неописуемо е! Това е моята връзка с Дома. Когато тялото чувства безкрайността. А я чувства, защото знае, че любовта е безкрайна. А тя е такава, когато е безусловна. Когато е от сърцето, когато Его-то притихва и не мисли какво материално може да получи. Защото любовта се храни с любов. Няма нещо материално, което да я замени. И в това е болката на много от нас. Вярата, че ако се отпуснат в нея всичко ще бъде наред. Наред и то повече от наред, просто ще се къпят в мекота. А, когато си спокоен и в хармония чуваш всяка мисъл на вътрешния Аз. Който винаги знае кое е най-добро за теб. И няма как да те подведе. Пространство на доверие и хармония, които се градят просто с любов, излъчвана от сърцето.